2 май 1677 година

– Казвам се Алис Суон и съм на двайсет и девет години.

– Не, нямам деца, никога не съм се омъжвала.

– Да, още съм девица.

Отговарям на въпросите им с високо вдигната глава. Не се срамувам от социалното си положение. Ето защо говоря с чуждоземния пират с целия кураж, който мога да събера, и се изразявам ясно. Ако обстоятелствата бяха различни, вероятно някой от присъстващите щеше да се присмее, но тъй като всички се боим за живота си, имаме по-належащи тревоги от факта, че съм стара мома, и от дълго пазената ми девственост.

Писарят на похитителите ми записва всичко с почерк, който се движи отдясно наляво. Това, добавено към тъмната му кожа и омотаната му с плат глава, ме навежда на мисълта, че сме пленени от турци. Зад гърба си чувам Анук и Марика, флегматичните ми прислужници сестри, наети да ме придружат по време на пътуването ми от Шевенинген до Англия, да подсмърчат и хлипат и за момент ми дожалява за тях. Те са почти деца и макар че са глупави и непокорни, не заслужават да умрат толкова млади. Горкичките, едва започват, изпълнени с мечти, каквито имах и аз на тяхната възраст – за млади мъже, женитба, дечица и забавления. През по-голямата част от пътуването се кикотеха и зяпаха глупаво екипажа; сега обаче повечето от тези красиви младежи лежат мъртви на палубата на нашия кораб или оковани във вериги на борда на този.

– Мислите ли, че ще ни изнасилят? – пита ме Анук с ококорени очи.

– Надявам се, че не. – Това е единственият честен отговор, който мога да дам.

Все пак един мъж беше уловил гърдата ми, докато ни прехвърляха на другия кораб. Толкова се изненадах, че дори не ми хрумна да изпищя, а просто хванах ръката му и я отместих. По лицето му без съмнение премина сконфузване, наведе главата си и промърмори нещо на странния си език, което, струва ми се, беше извинение и изобщо не съответстваше на грубия начин, по който беше превзет корабът ни.

Не беше нужно дълго време, за да осъзная, че сме много по-ценна стока от топовете плат в товара на кораба. Двете мулатки, които служеха на мъртвия капитан като готвачки (и съжалявам да го кажа, но по-скоро като метреси), извъртат очи.

– Робини – измърморва едната, а другата добавя:

– Отново.

Винаги съм възприемала робството като нещо ужасно. Идеята да притежавам човешко същество, подобно на някоя мебел, ми се вижда неморална и отказах да купя когото и да било. Майка ме мъмреше, че не мога да ръководя финансите си. Амстердам е столицата на робството в Европа и можем да купим роби на нищожна цена. След смъртта на татко обаче аз се заинатих и запазих книгите, макар тя неспирно да се оплакваше, задето не притежава цял куп черни момченца, не може да се облича с изискани дрехи и да се разкрасява за посещенията на ужасните си приятели, следвани от цяла свита нещастници. Ала за мой срам, никога не се бях замисляла за възможността бял човек да бъде продаден в робство – най-малко да се случи с мен самата.

Чувала съм за кораби с роби, за хора, оковани с вериги сред собствените си нечистотии, за болестите на борда, за това, че броят на труповете, които се изхвърлят в морето, е по-голям от този на пристигналите живи хора; изглежда обаче, че моята участ няма да бъде такава. Отвеждат ме в тясна каюта, която макар да е очукана и мръсна, ми предлага известно усамотение и достойнство, и докато лежа в мрака, размишлявам какво щеше да бъде, ако бях стигнала в Англия. След като се омъжех, щях да живея със съпруга си господин Бърк в новопостроената му къща на лондонския Голдън Скуеър – място, което ми се струва вълшебно, но което никога не съм виждала и вече едва ли някога ще видя.

Не съм се срещала с господин Бърк: съюзът ни беше уреден от семействата ни, въпреки че, боя се, това не беше бракът, на който се надяваше майка ми. Тя лелееше грандиозни мечти, втълпяваше ми как ще се оженя за аристократ и ще възстановя богатството, пропиляно от баща ми при бягството му от парламентаристите в Холандия в началото на Английската гражданска война. Нямам представа защо е приела този брак, след като още като дете ми беше ясно, че не държеше особено на него. Тя също беше емигрантка, дете на родители, водещи почти дворцов живот, общувала е с богатите и известните, без да разполага с необходимите за това средства. Доколкото подразбирам, възникнал е някакъв скандал; тя се омъжила за татко след това.

Докато растях, постоянно бях пращана на посещения сред аристократите, но след връщането на крал Чарлс на трона се появиха достатъчно момичета по-красиви от мен, със значително по-голямо състояние, произхождащи от добри английски семейства на пазара за булки, и майка ми преживя невероятно разочарование.

Разочарованието се превърна в горчивина; горчивината в страдание на духа, което скоро прерасна в страдание на тялото; и оттогава станах нейна болногледачка. Само заради огромните дългове, които бяхме натрупали, и заради нейния "копнеж да видя любимата си Англия, преди да си отида", тя беше се съгласила от мое име да дам ръката си на господин Андрю Бърк.

Най-близкият контакт с годеника ми беше малък портрет, който ми беше изпратил, но след като видях онзи, който направиха на мен по случай годежа, не се надявах да е много правдоподобен. Изглеждах дребничка, очите ми бяха по-големи и сини, отколкото са в действителност, кожата ми беше бяла като порцелан, без следа от лунички, а липсата на детайли премахваше поне десет години, сякаш някой ме беше осветил с лампа, чийто блясък отстранява възрастта и грижите. Когато го видях, избухнах в силен смях.

– Ще ме върне, когато види какво е взел в действителност!

Портретът на господин Бърк изобразяваше румен мъж на средна възраст, с черна брада, със солиден корем, облечен в тъмни дрехи, с размотан голям топ плат пред него, в ръката си държи дървен метър, подсказващ положението му като търговец на манифактурни стоки – на цял километър надолу в социалната стълба на майка ми с нейните мечти за благополучие.

И все пак, оживена от перспективата да се завърне с кораб в Англия, след като вече бъда омъжена, майка дори успя да се надигне и да приседне в болничното си легло и да го нарече "извънредно привлекателна партия". Така че всичко беше претегляне, сметки и стока; а сега тази система на размяна бе намерила най-истинския си възможен израз. Вместо да бъда изпратена при дебел, застаряващ търговец на манифактурни стоки в Лондон, ще бъда продадена на друг мъж в друга чужда земя.

В морето сме от много дни – много повече от трите, необходими да се стигне от Шевенинген до английското крайбрежие. Никога през живота си не съм разполагала с толкова време за себе си. Бях на тринайсет, когато татко умря. Майка се затвори в къщата в деня на погребението му и никога не излезе оттам, но прекарваше времето си в дрямка, четеше поезия, гледаше през прозореца, въздишаше по изгубената си младост; или пък дрънкаше фалшиво на малкия си клавесин.

Докато татко беше жив, имахме прислуга: готвачка, икономка, камериер, две прислужници, градинар; но след смъртта му истинското ни финансово състояние излезе наяве и бързо след това те ни напус криво-ляво, а Елс се справяше единствено с ножа за белене и с месенето на тесто. Колкото и малка да бях, влязох в ролята на икономка. Не живеехме комфортно, но аз винаги бях ангажирана с дребните неща, които движат домакинството – метене и чистене, шиене и кърпене, грижи за градината, която по принуда бях превърнала в зеленчукова и овощна.

Малко по малко продадох колекцията от антики на татко: италианските му чаши и порцелана, книгите му, разни други вещи и колекцията му от научни пособия. След това дойде ред на красивите турски килими, а после и на обзавеждането във всички стаи, с изключение на това в приемната, където от време на време продължаваха да идват гости. Останалата част от къщата беше оголена до краен предел: по-малко за чистене, обосновавах се аз и се впусках в сметките за домакинството. (Как ми се щеше да продам проклетия клавесин на майка; звуците на погрешни ноти отекваха все по-дразнещо в бързо изпразващата се къща.)

Когато получих предложението на господин Бърк, би трябвало да се почувствам поне малко облекчена, че най-сетне някой щеше да поеме опека над нас, че вече нямаше да се нагърбвам с подобни делнични грижи. Истината обаче беше, че практичността на този живот ми харесваше, простата логика на това, че ако не си размърдам кокалите при изгрев слънце, за да помогна на Юдит и Елс в кухнята, няма да имаме хляб за закуска; че ако не закърпя фустата си веднага, щом се прокъса, скоро ще е годна единствено като парцали за чистене. Нямам представа как успявахме да поддържаме фасадата на аристократичен живот, но мисля, че никой не беше наясно до каква нищета сме изпаднали. Всяка вечер отивах в леглото удовлетворена, че всичко е сложено в ред; ръцете ми бяха в покой единствено докато спях.

И така, аз лежа в тясната каюта, а съзнанието ми се рее. Представям си какви са похитителите ни и се чудя дали пътуваме към Портала на Херкулес в Средиземноморието, към робските столици на Алжир или Тунис; или може би още по на изток при самия турски султан в Константинопол.

Минава едва седмица, преди любопитството ми да бъде задоволено.

Когато най-сетне акостираме и слизаме от кораба, озовавам се на брега с насълзени очи, тъй като са свикнали с тъмнината, а светлината на това ново място е така остра. От кораба ме натоварват на муле, което пристъпва по тясна пътечка покрай множество мъже с кафява кожа и чалми или роби с островърхи качулки – повечето мълчат, въпреки че някои от тях проклинат или може би ни благославят на странния си гърлен език. Минаваме покрай измършавели магарета, тъмнооки деца и жени, покрити с плат от глава до пети (мечтата на манифактурния търговец). Най-после спираме пред висока бяла къща без нито един прозорец, има само огромна декорирана желязна врата. Там ме настаняват в стая с пет-шест други жени, никоя от които не знае и думичка на английски, при все че една от тях, Саар, говори малко холандски. Обяснява ми, че тя и останалите жени са били отвлечени от испански или португалски села.

Всички са с повече от десет години по-млади от мен, въпреки че слънцето е състарило кожата им и е издълбало дълбоки бръчки по лицата им. Тези момичета са стояли на кея или на морската дига и са кърпили мрежите или са пълнили бурета с осолена риба. Те обаче са прагматични: не се чуват романтични приказки, нито се говори за благородно потекло, нямат илюзии за това, което ни чака, и изглежда са приели съдбата си.

– Само помисли: какво е общото между нас? – пита Саар.

– Всички сме жени.

– Освен това?

Не ми е нужно много време, за да се сетя.

– Всички сме неомъжени.

– Освен това всички сме девици. Това ни прави ценни.

Единствената причина да те смятат за ценна стока е непокътнатият химен. Стисвам зъби.

– Е, това означава поне, че ще предпочетат да опазят инвестицията си, докато я продадат.

– Положението е по-лошо – отбелязва момичето, което се казва Констанца.

– Кое може да е по-лошо?

– Те са мохамедани, ще ни потурчат.

Взирам се в нея невярващо.

– Никога няма да приема подобно нещо.

– Сега говориш така.

Идва трътлеста жена в традиционно облекло, обикаля ни и оглежда ръцете и зъбите ни, като че ли сме добитък. Щом стига до мен, ухилва се и погалва косата ми. След това заговаря на чист холандски.

– Каква скъпоценност: тази ще му хареса.

– Приличам на баща си. Майка ми работеше дълги години за Сиди Касем. Пристигнала от Амстердам със съпруга си, моряк, който се присъединил към корсарска флота тук; загинал в морската битка при Гибралтар, а тя сменила вярата си и се омъжила за местен мъж, берберин от областта Риф.

– Явно мястото е космополитно – изричам сухо.

– О, да! – отвръща с гордост. – Имаме пленници от всички краища на света.

Казва, че името на града е Сале и се намира на северното крайбрежие на Мароко, дума, което досега свързвах единствено с качествено изработени кожени стоки на централния пазар в Хага. Оказва се, че тук е основното пристанище за търговия с чуждестранни роби в берберския район.

– Сиди разполага с роби от Испания, Португалия, Франция и Сицилия, от Корсика и Малта, дори от далечната Ирландия и от още по-северните страни.

сва бузата ми.

– Кожата на тези момичета била по-светла дори и от твоята: майка ми казваше, че изглеждали като изсечени от лед. Открай време високопоставените тук са луди по жени със светла кожа и руса коса. Те са символ на високо обществено положение: само богаташ може да си позволи подобно рядко създание. – Отново погалва косата ми, общият ни език предизвиква близост. – Ще бъдеш високо оценена.

Ето защо въпреки възрастта ми бях отделена от останалите жени на кораба.

– А кой е Сиди Касем? – питам.

– Той е високо почитан. – Промърморва нещо на дивашкия си език, прокарва ръце надолу по лицето си, целува дланите си и докосва сърцето си, сякаш той е някакво божество или светец. – Сиди Касем е предводител на корсарите. Безброй кораби е завзел, Аллах да го благослови. Имаш голям късмет, че си пленена от един от неговите капитани – казва без капка ирония.

– Съпругата му Лала Захра също беше пленница. Тя е от Англия и там е носила името Катрин. Тук обаче всички я наричат Розата от Севера. Тя прие името Захра, когато смени вярата си.

Потръпвам.

– Станала е мохамеданка?

– Тя е прекрасна дама, пример за всички нас. Скоро ще я видиш, това е голяма чест за теб.

Стисвам устни и не отговарям нищо.

По-късно ме отвеждат долу в голям салон с ниски канапета покрай стените. Обзавеждането е едновременно семпло и богато. Майка ми е първокласен сноб. Научена веднага да преценявам богатството и вкуса, мога да кажа на мига, че собственикът на тази къща има пари, но ги използва мъдро и не се стреми към показност. Карат ме да събуя обувките си пред салона; килимите, по които вървя, са като коприна под краката ми, а цветовете са като на залеза. В горната част на стените преминава резбован гипсов фриз, оформен като пчелна пита. Таванът е от резбовано тъмно дърво, стените са бели, а покривките на канапетата – от гладък кремав лен, но възглавниците отгоре са от лъскава коприна и кадифе, а гобленът на стената е зашеметяващ. Докосвам го с изумление, обръщам ъгълчето, за да видя изработката от обратната страна, но тя не се различава от тази отпред: признак за истинско майсторство. Странно е да открия подобна красота на място, където жестокостта процъфтява.

– Виждам, че се интересувате от бродерия.

ньо, предната част и ръкавите са избродирани със сребриста нишка и ситни перли. Висока е и стои изправена: впечатляваща е. След като се обляга на възглавниците обаче

– Добре дошли в нашата къща – казва и ме кани да седна с жест, като че ли съм неделна гостенка, наминала на чай и приказки. – Казвам се Лала Захра и съм съпруга на Сиди Касем, собственикът на тази къща.

– Аз съм Алис Суон и съм от Хага, въпреки че семейството ми е от Англия.

Свива устни.

– Както и аз навремето. От място, наречено Кенеги, в Западен Корнуол. Напоследък не ми се удава често възможност да говоря на майчиния си език.

– Значи, тук не се срещат много пленени английски роби? – питам кисело.

Тя плясва бедрото си с ръка и избухва в смях.

– О, Алис Суон, колко жалко, че ще трябва да те предадем нататък. Би било забавно да те задържим за известно време. Хубаво е да видиш някой със силен дух, ала, предупреждавам те, няма да е много разумно да го демонстрираш на мястото, където отиваш.

Преглъщам.

– И къде е това? Ще ми се да съм наясно със съдбата си. Мисля, че за да приемеш жребия си, по-добре е първо да го асимилираш.

Тя повдига вежда.

– Знакът на ухото ти показва, че си предопределена за Мекнес.

Маркирана за пазара като овца.

– А кой или какво е това "Мекнес"?

– Възможно ли е славата на великия ни султан да не се е простряла до холандското висше общество?

– Не се движа в тези кръгове – отговарям хладно. Тя си играе с мен, а това не ми харесва.

– Отделиха те като награда за пресветия ни владетел, султанът Мулай Исмаил. Дворецът му се намира в имперския град Мекнес и според съпруга ми е в процес на реконструкция с величествени мащаби.

Смилам тази информация мълчаливо. Когато майка говореше за желанието си да ме омъжи във висшето общество, надали бе имала точно това предвид.

– Ще бъдеш приета в султанския харем и ако проявиш здрав разум и благоприличие, няма да си лишена от нищо до края на дните си. Ще бъдеш настанена в палат от мрамор, порфир и яспис; храната ти ще е поднасяна в златни и сребърни блюда, ще бъдещ облечена в най-фината коприна, а през зимата – в най-меката вълна и ще бъдеш парфюмирана с пищните арабски аромати. За какво повече би могло да мечтае... едно момиче?

– Султанът на Мароко иска аз да бъда негова куртизанка? – Самата мисъл за това е абсурдна.

– Достатъчно хубава си с тази светла кожа и коса, затова ще му бъдеш представена като такава. Какво ще прави с теб след това, той ще си реши. – Усмихва се мило, сякаш е съвсем в реда на нещата да си седим тук и да обсъждаме подобни неща. – Стига, Алис, не е толкова лошо. Чужденците може и да обрисуват султана като чудовище, но той е мъж като всеки друг. Като жена в харема му ще имаш хубав живот и ще се наложи да легнеш с него само няколко пъти през целия си живот. А може да е дори само веднъж.

Вече не мога да сдържам гнева си.

– И веднъж е прекалено много!

– Знам, че е трудно да приемеш загубата на избора и волята си. Аз имах по-голям късмет, въпреки че и аз бях пленена от корсари.

– Щом и ти си била пленена от пирати, бих очаквала повече милосърдие от теб.

– Те са корсари, Алис, не пирати. Може да ти се струва, че разликата не е голяма, но в тази култура те са герои, а не престъпници. Не вършат това за собствена облага, а за благото на обществото.

Посочвам разкошната стая.

– Значи, прекрасната ви къща не се счита за "лична облага"?

Тя запазва спокойствие.

– Разбирам, че е трудно да бъдеш ограбена от онова, което смяташ за свобода. Но отговори ми честно, Алис, жените свободни ли са наистина? В Англия, а подозирам и в Холандия, ни купуват и продават, уреждат ни бракове, за да се подсили семейният бизнес или в името на политически домогвания, за да се предотврати загубата на имот или просто за да не висим повече на ръцете на семействата си. Трябва наистина да е било шок, разбирам това, да бъдеш похитена в морето и да се озовеш сред хора, които възприемаш като омразни. Съзнавам, че може да бъде доста плашещо. Бях взета като затворничка на път за църквата в Пензанс през 1625 година и бях продадена като робиня тук в Сале. Мислех, че това е краят на живота ми, а той тъкмо започваше. Мъжът, който ме купи, ме взе за съпруга и това се оказа много щастлив брак. Ще кажеш, че аз съм била късметлийка, но знай от мен, Алис, че тези хора не са по-различни от всички останали: някои са богобоязливи и изпълнени с уважение, дори са мили; други обаче са подли и пълни с омраза. Можем единствено да се надяваме на най-доброто...

Тя разперва ръце.

– Може всичко да се окаже много по-добро от страховете ти. Но е разумно да си прагматична и да приемеш дадената ситуация възможно най-спокойно; по този начин ще предпазиш себе си и ще сведеш до минимум... трудностите.

– Няма да сменя вярата си.

– Трябва да направиш избор според съвестта си. Но, Алис, важно е онова, което пазиш в сърцето си. Не упорствай, умолявам те. За твое добро.

е покрива с руменина, сякаш някой е запалил светлинка в нея. Зад гърба си чувам мъжки глас, плътен и звучен – господарят на къщата се появява и свежда поглед към мен.

Той е стар и кокалест, с тъмно лице и късо подстригана снежнобяла брада. Очите му са искрящи, проницателни и свирепи под сложно завитата му чалма. Изумена съм, когато ми заговаря на английски.

– Добър ден, Алис Суон. Моят капитан има склонност да преувеличава, но виждам, че този път описанието, което ми даде, отговаря на истината.

Добила смелост от изненадата, поглеждам го спокойно.

– Явно съм достатъчно прекрасна да бъда предадена в робство като блудница на някакъв ужасен султан, както бях уведомена.

Очите му проблясват.

– Виждам, че сте жена с убеждения. Убежденията и красотата са похвални качества, но комбинацията от тях е като да впрегнеш див жребец и муле в една карета: резултатът може да бъде... опасен.

– За кочияша или за пътниците?

– За всички. Но най-вече за вас. Алис Суон, би било жалко да видиш такъв дух пречупен и подобна красота накърнена.

– Ще ме принудят ли да сменя вярата си?

– Султанът няма да легне с неверница.

– Може би е по-добре да ме изкарате на пазара и да ме продадете на този, който даде най-висока цена.

С изненадваща грация и гъвкавост той сяда срещу мен с кръстосани крака и ме поглежда в очите.

– Султанът винаги дава най-високата цена, Алис Суон, дори да не плаща в пари. Знам, че няма да разберете това, но ми повярвайте, като ви казвам, че не бих дръзнал да ви продам на друго място. Мулай Исмаил ще научи и ще ми вземе главата. Младите жени с такава впечатляваща външност са твърде голяма рядкост, за да останат незабелязани по пазарите.

– Тогава ме оставете тук като прислужница – предизвиквам го.

– Това е невъзможно. Съжалявам, но трябва да ви предадем. Вие сте подобаващ дар за султана и ще ви подготвим както трябва за това.